афоризми живот
В тази категория има 1088 цитата, разпределени в 109 страници.
"Какво ще кажат хората?" е истинско самонаказание за онези, които хронично поставят себе си на второ място и цял живот играят роля, чакайки аплодисменти.
Мадлен Алгафари
Без жените
началото на нашия живот би било лишено от помощ,
средата – от удоволствия,
а краят – от утеха.
Никола Себастиан Шамфор
Притча за Жената
Мъжът отишъл при Бог и се оплакал от своята скука. Всевишният се замислил: "От какво да направя Жена, като целия материал отиде за мъжа?" Но не можел да откаже на горещата мъжка молба и след мъчителен размисъл Бог сътворил Жената като смесил: очарователните цветове на изгрева, няколко ярки слънчеви лъчи, замислената тъга на луната, красотата на лебеда, игривостта на котката, грациозността на сърната, ласкавата топлина на кожата, притегателната сила на магнита и слепил здраво съставките.
Но всичко това Му се видяло много сладникаво и затова добавил: хладното сияние на звездите, непостоянството на вятъра, сълзите на облаците, хитростта на лисицата, досадността на мухата, жилото на осата, отровата на змията, ревността на тигрицата, алчността на акулата, кръвожадността на пиявицата…
Вдъхнал живот на всичко това и в резултат се появила Жената.
Бог подарил творението си на мъжа и му казал:
- Пази я такава, каквато се е получила и не се опитвай да я променяш!
…нещастието на човека е не в единствената му риза, а в ламтежа да има толкова ризи, колкото не би могъл да износи през целият си живот.
Дамян Дамянов
Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри.
Джордж Карлин
10 неща, които ви дърпат назад в живота!
1. Да позволяваш на мнението на околните да контролира живота ти.
Хората от настоящето и бъдещето ти знаят и ще знаят името ти, не историята ти. Те ще чуват какво си направил, не през какво си минал. Затова, вземи чуждото мнение предвид като необходима подправка към живота. Накрая ще видиш, че има значение не това, което другите мислят, а това, което ти сам мислиш за себе си. Понякога трябва да правим точно това, което е добре за самите нас и за живота ни, не за всички останали.
2. Срамът от миналите грешки.
Понякога падаме и това е нещо нормално. Колкото по-бързо приемеш това, толкова по-скоро ще започнеш да се представяш отлично. Миналото ти не е равно на бъдещето ти. Само защото си се провалил вчера, или в последните 6 месеца, или дори в последните 16 години, не означава, че този провал трябва да определи бъдещето ти. Най-важно е какво правиш в момента.
3. Да бъдеш нерешителен спрямо това, което искаш.
Никога няма да напуснеш мястото, където се намираш, докато не решиш какъв искаш да бъдеш. Всичко е свързано с това да откриеш и преследваш страстта си. Ако пренебрегваш страстта си, блокираш креативния поток. Когато има страст, си енергичен. Когато я няма, енергията ти е с ниски нива и не си продуктивен.
4. Да отлагаш целите, които имат значение за теб.
Има два основни избора в живота: да приемеш условията такива, каквито съществуват, или да приемеш отговорността за промяната им. Следвай интуицията си. Не се отказвай да правиш това, което наистина искаш да правиш. Когато има любов и вдъхновение, нещата не могат да се объркат.
5. Да избереш да не правиш нищо.
Никой не избира как ще свърши животът му или кога. Можем само да решим как ще живеем сега. Всеки ден идва нов шанс, който можем да изберем. Избери да промениш перспективата си. Избери да превключиш ума си от негативното към позитивното.
6. Нуждата ти да бъдеш прав.
Ако продължаваш да настояваш, че си прав, дори да си прав сега, накрая ще сгрешиш. Цели се към успеха, но никога не се отказвай от човешкото си право да грешиш.
7. Да бягаш от проблемите, за които трябва да се намери решение.
Така правим живота си по-труден, отколкото трябва да бъде. Трудностите идват, когато разговорите станат писане, чувствата стават подсъзнателни, любовта става игра, доверието избледнява след като честността отслабва, несигурността стане начин на живот, ревността – навик, да се чувстваш наранен се превърне в нещо нормално и бягството става решение за всичко. Спри да бягаш.
8. Да се оправдаваш вместо да вземаш решения.
Животът е продължително упражнение по творческо разрешаване на проблеми.
9. Да не забелязваш положителните неща в живота си.
Това, което виждаш, зависи изцяло от това, което си търсил. Дай най-доброто от себе си и остави всичко останало.
10. Да не оценяваш настоящия момент.
Не помним дни, помним моменти. Много често опитваме да направим нещо голямо без да осъзнаваме, че най-голямата част от живота е направена от великите малки неща. Живей автентично и цени всеки безценен момент от пътуването си.
Целуна ме Животът. Беше топло.
А бузата ми пламна от любов!
И тиха, и трепереща, и мокра –
самата аз превърнах се в Живот…
Прегърна ме на тръгване. И сложи
в багажа ми и радост и сълзи.
Без щастие светът е невъзможен!
Без дъжд ще бъде пуст. И ще боли…
Погали ме Животът. Бях дете,
което ще потегля надалече.
И няма как пред нищо да се спре,
уверено във звездната си вечност…
Човекът е човек, за да се учи –
да бъде обич чак до незабрава,
мечтите до последната да случи,
и себе си отново да създава,
със вяра да изтрие всеки страх,
а после да го замени с надежда.
Посееш ли в безкрая само смях,
ще жънеш радост, светлина и нежност…
И аз така. Нататък съм поела.
И винаги си нося любовта.
Целуна ме Животът. Да съм смела.
И после подари ме на света.
Не трябва да се съжалява за нищо в този живот! Случило се е - направете си изводите и продължете напред.
Конфуций
Черна песен
Аз умирам и светло се раждам —
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря — край мене
всеки вопъл и ропот замре.
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.
Димчо Дебелянов
ГОСПОДИН НЯКОЙ И ГОСПОДИН НИКОЙ
Те са някъде там – по земята. Под звездите. Под сянката на Дървото, което въздишаше сто хиляди лета в своята нужна ненужност. А като овладя дишането си и се погледна, видя, че е някакси одрипавяло, сбръчкало се е и е почерняло.
Под нещото, което е било корона, преди сто хиляди години, често присядаха двама мъже. Различни. По различно време. И сякаш в различни измерения. А всъщност и двамата бяха толкова реални, колкото е всяко живо същество. Единият беше от голямото добро утро, за което още се казва роден със сребърна лъжичка в устата. На 20 години той имаше фирми, милиони и свита от себеподобни, която го следваше по петите и напоително го възнаграждаваше с чинно страхопочитание и леплива лицемерна признателност, която – странно защо напомняше поведението на домашен любимец. Та, този господин Някой имаше всичко, което му бяха изсипали с щедри шепи поколенията, живели преди него. Имаше. Само нямаше себе си. Не и собствен живот.
Но това не го вълнуваше. Той беше господин Някой. От него започваше и завършваше Светът.
Един ден – под старото дърво спря инвалидна количка. А в нея друг двадесетгодишен мъж, набързо неестествено побелял. И остарял. С черти, в които красивото беше ваяло в захлас и този човек изглеждаше съвършен като картина, съвсем от живота. Случило му се беше нещо много лошо, преди има-няма две-три години. А хубавото бе, че той го прие, като изпитание. Поредно изпитание, вътре в нещото, което наричаме живот. Или, накратко, оцеляване.
Господин Някой.
И господин Никой…
Под дървото.
Единият – във всекидневните си бягства от свитата приближени - въздъхваше от тежкото имане. Другият – от тежкото нямане – беше се опитал да се забрави, да се потопи в лоното на природата.
Тя стоеше настрана.
Като панорама на вселенското. И като първообраз на човешкото недоумение как така под звездите стоят тези двамата, еднакви различни…
Природата, и да искаше, не участваше в тихия разговор, който двамата си провеждаха. За пръв, а може и за последен път.
Двамата.
Господин Някой.
И господин Никой.
Те не можеха да си разменят местата. Дори ролите не можеха – просто ей така – по съвместителство – да си сменят. Случващото се бе толкова странно. И толкова просто. Каквото бива в живота.
Всеки един от нас е в един момент господин Някой. Друг път – господин Никой. И пак така. И пак…
А животът си тече. Взема си своето. И продължава. И каква е поуката?
Тя не е в гледната точка на всеки от нас. Дали за такива дребни неща: дърво, двама мъже, природа, изобщо можеш да имаш виждане?! Мнение?! Защита, или нападение?! Каквото и да е, че дори и състрадание?!
Не, разбира се.
И, да. Понеже всичко е важно. И всички. Всичко и всички са като живота. Преминават. Ала остават. Отиват си. И се завръщат. Отмират. И се зараждат. Като всеки пореден господин Някой. И всеки господин Никой…