коко преди шанел
В тази категория има 656 цитата, разпределени в 66 страници.
Спри да мислиш… Какво ще кажат хората, как ще те гледат и дали ще те харесат! Това е голямата заблуда на човек, че трябва да се харесва на всички! Просто живей живота си както ти харесва и прави неща, които те правят Щастлив/а, защото в крайна сметка - Най-важният човек, преди всичко… си самия ТИ!
И между две твои целувки, аз ти казах "красивите жени излизат от представлението преди края…" Аз не пожелах да видя последната пиеса, това е всичко…
Балзак
И все пак, преди да започнеш да си играеш с нечие сърце, замисли се… Най-малкото, защото знаеш какво е усещането, когато са си играли с твоето…
Ако си роден без криле, не им пречи да израснат. - Коко Шанел
Той ме попита: А, сега какво? Наведох глава, дълго мислех преди да му отговоря, защото се страхувах да не рухна. След около минута вдигнах глава и казах: Сега сме двама непознати, които се познават до болка добре.
Говори се, че преди появата на Фейсбук, хората през нощите са спали.
Колкото повече, искаме, толкова по-малко имаме! Първо се учим да обичаме, а после ни карат да мразим! Парите променят човека, но не винаги е за лошо! Когато главата е каша, а пълната чаша върти колелото! Тогава разбираш, че стига ти, усмихваш се, отива ти! Преди да режеш виждаш, ти ще знаеш, да мериш три пъти…
Ако отсъствието ви не променя нищо в живота на някого, то и присъствието ви няма значение.
Коко Шанел
ГОСПОДИН НЯКОЙ И ГОСПОДИН НИКОЙ
Те са някъде там – по земята. Под звездите. Под сянката на Дървото, което въздишаше сто хиляди лета в своята нужна ненужност. А като овладя дишането си и се погледна, видя, че е някакси одрипавяло, сбръчкало се е и е почерняло.
Под нещото, което е било корона, преди сто хиляди години, често присядаха двама мъже. Различни. По различно време. И сякаш в различни измерения. А всъщност и двамата бяха толкова реални, колкото е всяко живо същество. Единият беше от голямото добро утро, за което още се казва роден със сребърна лъжичка в устата. На 20 години той имаше фирми, милиони и свита от себеподобни, която го следваше по петите и напоително го възнаграждаваше с чинно страхопочитание и леплива лицемерна признателност, която – странно защо напомняше поведението на домашен любимец. Та, този господин Някой имаше всичко, което му бяха изсипали с щедри шепи поколенията, живели преди него. Имаше. Само нямаше себе си. Не и собствен живот.
Но това не го вълнуваше. Той беше господин Някой. От него започваше и завършваше Светът.
Един ден – под старото дърво спря инвалидна количка. А в нея друг двадесетгодишен мъж, набързо неестествено побелял. И остарял. С черти, в които красивото беше ваяло в захлас и този човек изглеждаше съвършен като картина, съвсем от живота. Случило му се беше нещо много лошо, преди има-няма две-три години. А хубавото бе, че той го прие, като изпитание. Поредно изпитание, вътре в нещото, което наричаме живот. Или, накратко, оцеляване.
Господин Някой.
И господин Никой…
Под дървото.
Единият – във всекидневните си бягства от свитата приближени - въздъхваше от тежкото имане. Другият – от тежкото нямане – беше се опитал да се забрави, да се потопи в лоното на природата.
Тя стоеше настрана.
Като панорама на вселенското. И като първообраз на човешкото недоумение как така под звездите стоят тези двамата, еднакви различни…
Природата, и да искаше, не участваше в тихия разговор, който двамата си провеждаха. За пръв, а може и за последен път.
Двамата.
Господин Някой.
И господин Никой.
Те не можеха да си разменят местата. Дори ролите не можеха – просто ей така – по съвместителство – да си сменят. Случващото се бе толкова странно. И толкова просто. Каквото бива в живота.
Всеки един от нас е в един момент господин Някой. Друг път – господин Никой. И пак така. И пак…
А животът си тече. Взема си своето. И продължава. И каква е поуката?
Тя не е в гледната точка на всеки от нас. Дали за такива дребни неща: дърво, двама мъже, природа, изобщо можеш да имаш виждане?! Мнение?! Защита, или нападение?! Каквото и да е, че дори и състрадание?!
Не, разбира се.
И, да. Понеже всичко е важно. И всички. Всичко и всички са като живота. Преминават. Ала остават. Отиват си. И се завръщат. Отмират. И се зараждат. Като всеки пореден господин Някой. И всеки господин Никой…
Тя така искаше да се влюби, Господи! Искаше да го обикне така, както той я обичаше. Така и не успя. Тя беше красива, но студена. Празна, фалшива. Неранима. Беше обичана, никога не успяваха да я ранят. Веднъж поиска да се влюби и успя. Преди години. И тогава разбра: не искаше вече любов, предпочиташе друг да обича вместо нея.