Две сестри

В нощта преди идването на Новата година земята е покрита с бяла снежна покривка. Горе на небето трепкат звезди, а долу блести снегът. Светло е като ден. Надалече се виждат черните сенки на дърветата. Сегиз-тогиз от близкото село се чува кучешки лай. Там хората спят и сънуват утрешния радостен празник.

Към полунощ, малко преди да звънне дванадесетия час, накрай селото излезе стара жена. Тя беше висока, суха и прегърбена. За да не падне от слабост, се подпираше с патеричка. Облечена беше в дрипи. От главата й се спущаха бели коси.

Тя крачеше, спираше се от време на време и гледаше напред, сякаш чакаше някого. След миг нещо профуча пред нея. На близкото дърво кацна бухал.

- Буху! Буху! - рече бухалът. - Какво? Заминаваш ли? Заминаваш ли?

- Заминавам - отвърна бабичката. И после попита: - А къде е сестра ми? Иде ли вече?

- Иде! - избуха бухалът. - Погледни напред. Ей там, хе-е-е!

Бабичката погледна. Далеч по равния сняг се мяркаше светлина. Светлината идеше все по-близо и по-близо.

Бабичката се спря. Срещу нея профуча шейна, возена от два елена. В шейната седеше млада, хубава жена. На главата й светеше корона. Златошита шуба подкрепяше русите й коси. Жената съзря бабичката и дръпна юздите на елените. Шейната спря.

- Коя си ти? - попита младата жена.

- Аз съм тази, която ти ще бъдеш след дванадесет месеца - тихо отвърна бабичката.

- Ах, сестро, мила! - извика младата жена - Ти ли си? Колко си остаряла, сестрице!

- Не се чуди: и ти ще остарееш като мене - отвърна бабичката. - Така ни е отсъдено - само дванадесет месеца да живеем. Лани и аз бях като тебе. Помниш ли? Но тук има много нещастни хора. Трябваше да им помогна. С короната си купих хляб за гладните. Затова главата ми е открита. Облякох голите с царската си дреха - и ето ме в дрипи. Изтрих сълзите им с русите си коси - и косите ми от скръб побеляха. Сега съм бедна и стара. Безсилна съм вече. Върви, сестрице, бързай! Отнеси радост на хората - те те чакат. Дано благослови Господ пътя ти.

Бабичката млъкна.

- Буху! Буху! - обади се пак бухалът. - Да вървим ли?

- Да вървим! - повтори бабичката и закрета из дълбокия сняг.

А младата жена вдигна юздата, припнаха пак елените и шейната се понесе напред.

Скоро откъм селото екнаха радостни викове. Децата със сурвакници в ръце посрещнаха светлата гостенка - Новата година.


Георги Райчев