Котенцето

Имало едно братче и едно сестриче — Вася и Катя; те имали котка. През пролетта котката пропаднала. Децата я дирили навсякъде, но не могли да я намерят. Веднъж те играели край хамбара и чули — над главите им някой мяучи с тънък глас. Вася се вмъкнал по стълбата под покрива на хамбара. А Катя стояла и все питала: „Намери ли, намери ли?“

Но Вася не й отвръщал. Най-сетне Вася извикал:

— Намерих! Нашата котка… и тя си има котета; какви са чудесни; ела тук по-скоро!

Катя се затекла в къщи, взела мляко и го донесла на котката.

Котетата били пет. Когато пораснали малко и започнали да се измъкват изпод ъгъла, където се родили, децата си избрали едно котенце, сиво, с бели лапички, и го занесли в къщи. Майката раздала всичките останали котета, а това оставила на децата. Децата го хранели, играели си с него и го слагали да спи с тях.

Веднъж децата отишли да играят на пътя и взели със себе си котенцето.

Вятърът подвявал сламата по пътя, а котенцето си играело със сламата и децата му се радвали. Сетне те намерили край пътя киселец, тръгнали да го берат и забравили котенцето.

Изведнъж чули, че някой силно вика: „Назад, назад!“ и видели, че препуска ловец, а пред него две кучета — видели котенцето и искат да го хванат. А котенцето, глупавото, вместо да бяга, приклекнало към земята, извило гръбнак и гледа кучетата. Катя се уплашила от кучетата, развикала се и избягала от тях. А Вася с всички сили се спуснал към котенцето и едновременно с кучетата дотърчал до него. Кучетата искали да хванат котенцето, но Вася паднал с корем върху котенцето и го закрил от кучетата.

Ловецът се приближил, препуснал и прогонил кучетата, а Вася отнесъл в къщи котенцето и вече не го вземал със себе си в полето.