Крадецът не търси стопанина

Хитър Петър живеел на края на селото в малка варосана къщица, свряна между клоните на няколко сливови и ябълкови дървета. Наоколо нямало нито зид, нито висок плет. Отвсякъде се виждало ясно и чисто небе, както била ясна душата и както било чисто сърцето на бедния стопанин.

Един слънчев пролетен ден пъпките на дърветата се пукали, пчеличките жинжикали, птичките пеели, а Хитър Петър си подсвирквал. Било му радостно, весело и леко на душата.

В това време към Петровата къщичка приближил един негов приятел.

— Добър ден! — поздравил той.

— Добър за добрите! — спрял свирнята си Петър и го поканил: — Ела, поседни да си поприказваме на слънце.

— Не ми е до седене и до приказки — отговорил му приятелят. — Дойдох да те повикам да ми помогнеш. Решил съм днес да си потегна портите и плета край къщата.

— Щом ме викаш, ще дойда, но седни и погледни — усмихнал се Петър, като показал с ръка наоколо си — и чуй какво ще ти кажа: ако дойде добър човек да ме потърси, види ли, че е затворена вратата на къщата ми, повиква.

Ако не се обадя — значи, няма ме! Отива си! А крадецът не търси стопанина. Него не го спира ни порта, ни плет, ни ключ!…