Приказка за змията

В стари времена живеел един селянин, който имал пет дребни дечица, едно от друго по-малки. Толкова бедно живеели, че повече няма къде. Работел неуморно селянинът ден и нощ, а за хляб не стигало.

Една вечер той приседнал до жена си и рекъл:

- Виж какво, жено, утре отивам на печалба в чужбина.

- Твоя воля, върви, щом искаш. Малко полза има от това, че си тук.

Сутринта мъжът станал и излязъл от къщи. Вървял, вървял, пет дни поред вървял и на края стигнал в някакъв град. Ходи из улиците, търси работа, гледа - на един балкон стои жена. Щом се приближил до балкона, жената го повикала:

- Хей, момко, качи се при мен!

Той се зарадвал: „Случих, изглежда богата, ще ми даде работа“. Качил се на балкона, а жената казала:

- Влез в стаята.

Влязъл вътре и се спрял до прага.

- Защо стоиш? - попитала жената. - Седни.

Хванала го за ръката и го накарала да седне. Сложила ядене и обядвали заедно. Когато станали от масата, селянинът казал:

- Госпожо, какво трябва да свърша, кажи…

- Почакай, най-напред ще поговорим… Слушай, момко, искаш ли да се ожениш за мен?

- Какво приказваш?! - И той се обърнал да си иде, но тя го хванала за ръкава.

- Къде?

- Аз съм беден човек, нима мога да се оженя за стопанката на такава къща?

- Нищо - рекла тя, - аз съм съгласна.

- Не, няма да се оженя, страхувам се от теб.

- Защо се страхуваш? - попитала жената. - Да не би да не ти харесвам?

- Харесваш ми. Но нима толкова красива, богата жена може да се полакоми за мен?

Станал и излязъл от стаята.

- Хей, момко, къде? Върни се!

Селянинът не я послушал и си отишъл. До тъмно скитал из улиците, а вечерта отишъл на хан. Цяла нощ бълхите не го оставяли да спи, до сутринта не притворил очи.

„Ако бях се оженил за нея - мислел той, - сега щях да лежа на мек дюшек. Сутринта ще стана и ще тръгна по същата улица. Ако ме повика, ще се оженя.“

Сутринта тръгнал по същата улица и се приближил до балкона. Жената стояла там, видяла го, повикала го:

- Качи се, качи се при мен!

Той се качил. Жената го хванала за ръката, въвела го в стаята, турила го да седне, донесла ядене. Пийнали, хапнали и тя му дума:

- Ожени се за мен, момко, няма да съжаляваш.

- Страхувам се. Нали господарката на такъв имот сигурно има и близки роднини. Ще се съгласят ли те? Току-виж ме убили.

- Нямам нито роднини, нито близки, никого нямам на света. Освен тази къща на пазара имам десет дюкяна. В един ще търгуваш сам, а другите девет ще дадеш под наем.

- Добре - казал селянинът. - Щом е така, ще се оженим.

Жената се зарадвала, станала, стоплила вода, сложила го в коритото, окъпала го, преоблякла го с чисти дрехи и рекла:

- Е, иди да доведеш свещеника да ни венчае.

Селянинът изтичал, довел свещеника. Свещеникът дошъл, венчал ги и си отишъл.

- Сега станахме мъж и жена - казала жената. - Моля те само за едно. Аз не ям месо, не донасяй в къщи месо. Ако ти се прище, купи си на пазара и яж.

- Добре - отвърнал мъжът. - Щом не щеш, няма да донасям.

Двамата заживели радостно и щастливо.

Преживели сговорно три години.

Веднъж до мъжа, който продавал на дюкяна, дошла вест, че от Цариград пристигнал богат търговец със скъпи стоки. Затворил магазина и тръгнал да види какви стоки е докарал търговецът.

Отишъл при него, поздравил, седнал.

- Е, покажи какво хубаво и скъпо си докарал, искам да купя на жена си.

- Имам една кошуля, обшита с бисери - казал търговецът. - Занеси я, нека я премери, ако й стане - ще я купиш, ако не - ще ми я донесеш обратно.

Взел кошулята, занесъл я в къщи и казал на жена си:

- Донесох ти подарък.

- Какво си ми донесъл?

- Кошуля, обшита с бисери. Премери я дали ще ти стане.

Жената погледнала кошулята и казала:

- Няма да я облека.

- Защо? Сигурно смяташ, че е скъпа? За теб няма да пожаля нито себе си, нито цялото ни богатство.

- Не - казала тя, - няма да я облека.

- Не, ще я облечеш.

- Ако я облека, ще умра. Щом искаш да умра, ще я облека.

- Защо говориш така, жено? Като е такава работата, ще я върна на търговеца.

И занесъл кошулята обратно.

- Защо я донесе? - попитал търговецът. - Не я ли хареса? Или не й е по мярка?

- Не, казва: „Ако я облека, ще умра“.

- Щом е така, значи, жена ти е змия.

- Какво приказваш, братко! Нима може жената да бъде змия?

- Глупав човек си ти. Щом не иска да облече кошулята, значи, е змия. Жена ти яде ли месо?

- Не.

- Змия е, наистина е змия. Аз съм обиколил целия свят надлъж и нашир. Всичко съм видял, всичко съм разбрал, зная и това, че тя е змия. Дала ти е шест години срок, три вече са минали. След три години тя ще те убие. С много хора е постъпвала така: пращала ги на оня свят, а сама оставала господарка на богатството им.

Селянинът се замолил:

- За бога, избави ме от нея.

- Ще те избавя, не бой се, кажи само - през тези три години ти поне веднъж занасял ли си в къщи месо?

- Не.

- Тогава виж какво. Сутринта ще идеш на пазара, ще купиш от най-хубавото месо, което намериш, ще го скриеш в дюкяна, а вечерта, като притъмнее, ще го занесеш в къщи и ще кажеш: „Жено, днес имаше толкова много купувачи, че не успях да обядвам. От сутринта нищо не съм ял. Стани, опечи ми шишкебап.“ Когато жена ти приготви шишкебапа, накарай я да изяде едно парченце. Вечерта, преди сън, когато тя излезе от стаята, излей всичката вода, колкото има в къщи, налей вода в едно канче и го закачи на стената. Легни да спиш и от нищо не се страхувай. През нощта, когато ожаднее, тя ще се превърне на змия, и ще усетиш как тялото ти изстива. Не се бой, нищо няма да ти направи, нека стане. Ще припълзи, ще се напие, пак ще се превърне на жена и ще легне до теб. А сутринта, щом съмне, ще дойдеш при мен.

Мъжът нищо не казал на жена си. Сутринта отишъл на пазара, купил месо и го занесъл в дюкяна. Вечерта се върнал в къщи и казал:

- Днес имах толкова много купувачи, че не успях да си приготвя ядене. Стани, опечи шишкебап, ще хапнем.

Жената станала, разпалила огъня, опекла месото, сложила го пред мъжа си, а сама седнала настрана.

- Аз ще ям, а ти ще стоиш настрана и ще гледаш ли? - викнал й мъжът. - Колко вкусно мирише, опитай.

- Яж сам, да ти е сладко.

- Е де, жено, изяж поне едно парченце.

Жената се смутила и изяла едно парченце.

Разтребили масата и оправили леглото. Щом жената излязла от стаята, мъжът излял всичката вода, колкото имало в къщи, оставил вода само в едно канче и го закачил на стената. Жената се върнала от двора, легнали да спят. Посред нощ мъжът усетил, че тялото му изстива. Събудил се и гледа: жена му се превърнала на змия, извряла се от одеялото, засъскала и затърсила вода из стаята, видяла канчето, запълзяла по стената, напила се и се спуснала долу. Веднага се превърнала отново на жена и легнала в постелята.

Сутринта мъжът станал и отишъл при търговеца.

- Всичко се случи така, както ти каза.

- Та нима аз не знаех, че жена ти е змия? - казал търговецът. - Ехе, не съм такъв аз, че да не ги зная тези работи!…

- За бога - казал мъжът, - отърви ме от тази гадост.

- Не бой се, ще те отърва. През трите години жена ти пекла ли ти е пресни питки?

- Не.

- Довечера, като се върнеш в къщи, кажи й: „Вече три години как сме женени с теб, а ти нито веднъж не си ми опекла пресни питки. Опечи ми поне сега.“ Когато тя напали пещта и се наведе да мята питките, хвани я за крака, хвърли я вътре и затвори пещта с капака. След половин час от нея ще останат две черни, овъглени главнички, едната ще задържиш за себе си, другата ще ми донесеш.

Вечерта мъжът казал на жена си:

- Вече три години как сме женени, а ти нито веднъж не си ми опекла пресни питки. Опечи ми поне сега, ще хапнем.

- Добре, мъжленце, ти по-рано не си ми искал пресни питки, затова не съм и пекла.

Сутринта жената станала, месила тесто, напалила пещта, турила до себе си дълбок тас с вода и започнала да мята питките. Топне си ръката във водата, вземе питка - хвърли я в пещта. Хвърлила първата питка, заловила се с втората, внезапно мъжът я хванал за крака и я блъснал в нажежената пещ. Затворил капака, почакал половин час, отворил и видял, че от жена му останали две овъглени главнички. Навел се и взел едната, но главничката била толкова гореща, че я изтървал. Тя се разбила на две. Тогава извадил втората. Тя му опарила ръцете, той ги мушнал в таса и с почуда видял, че водата станала златна и самият тас станал златен. Обърнал се и видял, че и главничките станали златни. Взел едно парче и го занесъл на търговеца.

- Нали трябваше да ми донесеш цяла главничка - рекъл търговецът.

- Извинявай, донесох ти половин.

- Нищо, стига и това.

Мъжът благодарил на търговеца, върнал се в къщи и се замислил: „А няма ли да е по-добре да ида за жената и децата, да ги докарам тук и да заживеем с тях човешки?“

Сутринта си купил кон, оръжие и потеглил. Пътувал, пътувал и на края стигнал до своя дом. Почукал, жена му излязла и гледа - въоръжен конник. Уплашила се и тракнала вратичката.

- Жено, отвори.

- Кой си ти? - пита жената.

- Аз съм, не ме ли познаваш?

- Не - казва жената. - Кой си ти?

- Мъжът ти - отговорил селянинът, слязъл и влязъл в къщи.

Жената тогава го познала и казала:

- Добре дошъл. Къде беше толкова време?

- Дълго ме нямаше, ама пък много спечелих. И ето дойдох за теб и децата, за да ви взема в града.

- Ние няма да можем да живеем там, мъжленце. В града има много разноски, тук, на село, как да е, се оправяме.

- Не бой се, жено, аз спечелих толкова, че ще стигне и за нас, и за внуците, и за правнуците ни.

Сутринта раздали на бедните си съседи всичко, каквото имали, а сами заминали за града. Те постигнали целта си, а на когото му трябва, нека постигне своята. От небето паднаха три ябълки: една за този, който разказваше приказката, втората за този, който я слушаше, а третата за този, който подслушваше.


Арменска приказка