Синьото балонче и куклата с розова рокля

Никой не забеляза кога куклата падна от прозореца. Беше тъмно. Владко и Катето спяха в креватчетата си. Играчките бяха по местата си и също се готвеха да спят. Само куклата с розовата рокля седеше на отворения прозорец и се чудеше защо Кат ето я забрави там. Струваше й се, че ще настине, но това, което се случи, беше още по-лошо. Излезе вятър. Най-напред заигра с бялото перденце, после подхвана куклата и я събори в градината.

- Ох! - извика куклата, но гласът й беше тих и никой не я чу.

- Ху-ху-ху! - изсмя се вятърът и се втурна да тича в тъмнината.

А защо Катето забрави куклата си на прозореца? - ще попитате вие. Трябва да ви кажа, че Катето е много грижлива с играчките си. Но тази вечер татко й донесе синьо балонче. Катето тъй се зарадва, че като никога забрави да прибере куклата си. Затова тя остана на отворения прозорец, откъдето я събори вятърът.

Всички играчки бяха вече задрямали. Само балончето дори не мислеше да спи. Най-напред то скочи върху пъргавото конче и кончето, без да иска, се залюля.

- Хей! - изцвили кончето. - Сега не е време за игра.

Балончето се полюля още малко и скочи върху дървеното влакче.

- Какво правиш? - попита влакчето. - Моите вагончета имат нужда от почивка!

Балончето се търкулна към плюшеното мече и го бутна по ухото. Мечо, който е много сънлив, наистина се разсърди.

- Ако не ме оставиш да спя, ще те перна с лапата си и ще те спукам! - каза той.

Синьото балонче се уплаши.

- Недей, Мечо! Катето още не ми се е нарадвало!

- Недей, недей! - изръмжа Мечо. - А защо не седиш мирно? Сега е време за сън.

- Искам да седя мирно - каза балончето, - но не мога!

- Че какво ти пречи? Свий се под масата и спи!

- Там е работата, че не мога… Аз съм много леко, при това съм кръгло като топка. От най-малкия полъх се търкулвам или подхвръквам. Ето, преди малко Катето въздъхна насън и аз се намерих върху кончето. Когато Владко покашля, аз се търкулнах върху влакчето. А вятърът, който духна през прозореца, ме прати право върху твоето космато ухо. Извинявай!

Мечо се беше разсънил. Седна и почна да мисли.

- А какво е нужно, за да можеш и ти да заспиш?

- Отвържи конеца, с който е завързана шийката ми. Тогава няма нито да подскачам, нито да се търкалям.

Добродушният Мечо погледна лапите си.

- Много са груби ръцете ми - каза той. - Едва ли ще мога да отвържа конеца ти, но сигурно ще те спукам. Хей, конче! Ти не можеш ли да ми помогнеш?

- Как ще помогна? - каза дървеното конче. - Аз дори нямам ръце. Тази работа може да свърши само куклата с розовата рокля. Тя има тънки пръстчета. Но къде е куклата?

И едва сега играчките видяха, че куклата я няма.

- Тя седеше на прозореца - каза балончето. - Навярно е паднала от прозореца.

Вече никой не мислеше за сън. Трябва да се помогне на куклата. Но как?

- Да й спуснем стълба! - досети се кончето.

- Стълба ли? Че защо не събудите тенекиените пожарникари, които Владко получи за рождения си ден? - обади се влакчето. - Те са в своята кутия на масата.

- Аз мога да отворя кутията, нищо че са груби лапите ми - каза Мечо.

След малко един тенекиен пожарникар прехвърли въжената стълбичка през отворения прозорец. Стълбичката стигна точно до куклата. Тя трепереше от студ. Първите дъждовни капки се стичаха по бузите й като сълзи. Куклата веднага се улови за стълбата и се заизкачва нагоре, като все пак внимаваше да не измачка розовата си рокля.

- Хубаво е да имаш другари - каза куклата, когато отново се върна в топлата стая. - Някога и аз ще ви се отплатя!

- А можеш ли да отвържеш конеца на синьото балонче? - попита Мечо.

- Мога, но ми е жал. Нали ще се сплеска и дори няма да прилича вече на балонче!

- Не бой се - рече балончето. - Утре Катето пак ще ме надуе.

Тънките пръстчета на куклата лесно развързаха конеца. Балончето започна да изпуска въздух, да става все по-тънко и по-тънко. А когато се превърна в мека синя топчица, всички кукли бяха вече заспали.

Владко и Катето, кой знае защо, се усмихваха насън.


Леда Милева