Приятели - Камелия Кондова

Аз пред тях не разтягам във фригидна усмивка лицето си.
Няма шумни наздравици — само тихо приятелско пиене.
Току хукна навън — да изпратя по някой сърцето си.
И отново се връщам — от лъжата да ме измият.
Не споделям със тях споделените нощи със слабите.
По очите ми виждат, че отново е рухнала кулата.
И тогава са светло добри и прошарено млади.
И ме милва гласът на тяхното нежно безумие.
Сто години се каня, и дай Боже, веднъж да им кажа —
в някой облачен ден, със копнежа по слънчева песен:
Те са мойта забравена, затова пък убийствено важна,
великанска причина да твърдя, че светът е чудесен.