ДВЕ ПЕСНИ ЗА ПРОЛЕТТА - Бети Алвер

1

Да се отпусне душата сега,
смях стъклата да разтресе.
От тъмна доба чакам заря,
с трепет някъде да ме отнесе.

Боже! Из ранната синева,
брезите веят росни клони.
Но и дъбове нейде секат –
в огън чела обронили.

Някъде дървени спици скриптят,
до главините тънат в снежна вода.
Някъде... но какво ми трябва сега?
Просто да отпия глътката тишина.

Всичко е прах и пепел – знам.
Защо ли в себе си искрици диря?
За да разгарям възторгнат плам,
с брегове, цветя и птици – отминали.

По друмища мисълта се пилее.
Бродя безцелно – дали не съм луда?
Чакам дъждовете напролет –
с хладен дъх по очите да ме целунат.


2

Пролет, в града ни добре си дошла!
Срещу вятъра крача.
Всеки за мен е брат и сестра –
идва ми да пея, да плача!

Водят човек – с четири щика!
Сиви сенки пробягват.
Ах, тъй често чоглави мисли
подтискат и ослепяват.

Танцьор, домакини, люде –
днес всеки ми е приятел.
На обущар и крадец ходом,
усмихвам се като смахната.

Жените скромно къщите мрачни
крепят на рамене крехки.
Шетня и дългове – страшно е,
дори да го мислиш само!

Пияница, просяк, несретник,
живота щом дотежи им,
в сърцето ми скрита – да вземат
надежда – да ги опие.