Мързеланата

Дали е било, дали не е било - живяла на земята една бабичка със сина си. Имали два вола - това било цялото им богатство.

Една зима на бабичката й се дояло месо и рекла на сина си:

- Мили синко! Хайде да заколим единия вол… Много ми се ще месо!

Синът се учудил и нажалил.

- Мамо, мамо - казал той, - как ще изорем нивата напролет, ако заколим единия вол?

- Мили синко - отвърнала майката, - мигар няма да си купим друг вол до напролет?

Синът не посмял да не се подчини, заклал вола и бабичката цяла зима готвила разни вкусни гозби.

Настанала пролетта, съседите отдавна излезли на оран, а бабичката така и не намерила пари да купи втори вол.

- Нищо, мамо, да идем да орем - казал синът. - Всички съседи вече са на полето. Време е и за нас!

Бабичката нямало какво да възрази. Синът взел ралото, изкарал единствения си вол от обора и отишли на нивата.

Впрегнал синът вола отляво, сам се впрегнал отдясно и напънал, а бабичката държала ралото.

В това време ханът със свитата си отивал на лов. Видял ханът чудноватия впряг и извикал:

- Хей, орачо, защо теглиш ралото като вол? Какво значи това?

И орачът отговорил:

- Имахме два вола, но мама ме помоли да заколим единия за зимата. Не се намериха пари да купим друг и ето че сам се впрегнах в ралото…

- Слушай - казал ханът, - на пасището в планината имам един проклет и мързелив бик. Никой още не е успявал да му тури хомот. Ако успееш, вземай го и го впрягай в ралото.

Момъкът много се зарадвал, благодарил на хана, отишъл на планинското пасище за бика.

Бикът бил черен, силен и свиреп. Ровел земята с копита, заплашвал с рога, на никого не давал да го доближи. Но младият селянин го надхитрил: изкопал дълбока яма и гонил, гонил бика наоколо, докато той се строполил в нея. Там бикът изнемощял от глад и загубил цялата си проклетия. Тогава момъкът го закарал в къщи и още три дни го държал в обора без капка вода и стиска сено.

След това бикът станал кротък като теле и дал да го впрегнат в ралото.

Много ли, малко ли време минало, но ето че веднъж ханът отново излязъл на лов. Гледа: с песен крачи през нивата младият орач, кара два вола и от дясната страна - същият черен бик, когото никой не можел да укроти, - покорно пристъпва в браздата.

А трябва да ви кажа, че ханът имал една-единствена дъщеря и то толкова мързелива, че парченце хляб, разправят, не искала да си отчупи сама. Отваряла си само устата, а я хранели бавачките и слугините. Замислил се ханът, като гледал орача, и казал на везира си:

- Иди, везирю, разкажи на този работен човек за дъщеря ми. Ако е съдено някой на този свят да избие мързела й, това е само той… Никой друг няма да успее!

Везирът препуснал на бързия си кон през полето към орача и му предал думите на хана:

- Тази девойка е толкова мързелива - добавил везирът, - че няма да се помръдне дори при вида на халва с лешници. Ханът много иска да я отучи от мързела. Смята, че ти ще успееш. Ако я поискаш за жена, да знаеш, че ханът няма да откаже.

- Добре, ще я поискам! - отговорил младият селянин.

Изорал си нивата, върнал се късно вечерта в къщи и казал на майка си:

- Иди, мамо, в двореца при хана, поискай ми ханската дъщеря за жена.

- Какво те е прихванало? - уплашила се майката. - Нима ханът ще даде дъщеря си на един беден орач?!

- Ще я даде, мамо! - уверявал я синът. - Ти само иди, поискай я…

Няма що! Макар че много се страхувала да не разгневи хана, бабичката тръгнала за двореца.

- Какви желания имаш? - попитал ханът, когато слугите довели бабичката при него.

- Как да ти кажа, препочтени хане! - объркала се бабичката. - Ако си даваш дъщерята, дай я. Ако пък не я даваш какво да се прави? Моят син ме изпрати да му сватосам годеница.

За учудване на бабичката ханът се съгласил на драго сърце.

- Ще я дам! - извикал той.

Зарадваната бабичка се върнала в къщи.

- Е какво, мамо? - попитал я синът й. - Как те прие ханът?

- Съгласен е! Съгласен! - завикала бабичката.

Купили пръстен и рокля за годеницата и младият син се оженил за ханската дъщеря. Отпразнували сватбата, а на сутринта младоженецът се приготвил да иде на нивата.

- Виж какво, мамо - заръчал на тръгване той, - не давай на снаха си хляб в ръцете. Сложи хляба пред нея, да го вижда, и излез от къщи за цял ден… Като огладнее, сама ще си вземе!

И наистина! Дошли си след работа синът и бабичката, гледат: парчето хляб, което било на подноса, го няма.

На втория ден младият селянин заръчал на майка си:

- Сега сложи хляба в гостната стая, а ние ще идем да плевим ечемика…

Бабичката сложила в гостната стая парче хляб и овчи кашкавал и отишла със сина си да работи на нивата.

Върнали се в къщи, гледат: и хляба, и кашкавала - всичко изяла ханската дъщеря, трошичка не оставила.

На третия ден синът заръчал на майка си:

- Днес, мамо, не оставяй хляб на открито. Нека снаха ти сама го потърси!

Бабичката скрила в килера цяла питка и големичко парче овчи кашкавал, че и масло в добавка и излязла заедно със сина си за цял ден.

Седяла, седяла ханската дъщеря на меките възглавници в ъгъла и й станало скучно, и много огладняла…

- Личи си, че тези хора не хранят ония, които не работят. Ще се хвана за някаква работа, може да ме повикат на вечеря…

Станала и хайде на шетня. Помела пода, измила съдовете, наклала огън в камината. А когато разтребвала, намерила в килера хляба, кашкавала и маслото и се наяла до насита.

Върнали се от нивата младият селянин и майка му, гледат: в къщи подредено, чисто, в камината гори огън, а ханската дъщеря става да ги посрещне и отстъпва на бабичката по-хубавото място на възглавницата.

Оттогава ханската дъщеря съвсем забравила за мързела си. И на нивата ходела с мъжа си, и в къщи всякаква работа вършела - с една дума, станала сръчна и пъргава като фокусник.

А ханът, макар и да бил доволен, че се отървал от мързеливата си дъщеря, все пак тъжал за нея. Пък, да си признае, и любопитството го измъчвало. Искало му се да види: как живее там дъщеря му?

Наредил да му оседлаят коня и потеглил с везира на гости на зетя си.

Селянинът посрещнал добре тъста си. Заклал едно шиле, а майка му, бабичката, сложила на огъня котле с ориз.

Ханската дъщеря в това време тъкмо била отишла на извора. Върнала се със стомна вода. Видяла баща си, видяла котлето с пилафа и прошепнала:

- Татенце, нали виждаш, че са се разпилели въглени от огнището?… По-бързо ги прибери! На този, който не прави нищо, тук не му дават да яде…

Ханът се слисал. Ала замълчал, прибрал едно въгленче от пода… Домакините нагостили госта си с пилаф и той си отишъл.

А младият селянин, жена му и старата му майка живеели сговорно, работели задружно и в дома им винаги имало и хляб, и мед, и пастърма.


Лезгинска приказка