Златен съд - Теодор Траянов

О, знаех аз, че твойта обич тиха
душата бурна ще успокои!
Задряма тя, когато я покриха
с блаженство чисто светлите струи.

Потънала сред тишина безбрежна,
тя своя лик в окото ти съзря,
скръбта й жадно пи утеха нежна
от златни съд на твоята зора.

Отмина ти, а тя те още чака
и вредом търси твоите черти,
гадае нощем по звездите знака,
че тук отнове ще се върнеш ти.