тъга бг
В тази категория има 124 цитата, разпределени в 13 страници.
Дните са пълни с радост, пълни са и с тъга и не знам как да постъпя. Дали ще съм щастлив днес или самотен утре зависи единствено от теб.
Щастливата жена
Щастливата жена е като вихър.
Тя спира урагани със ръце,
и в този миг не може никой
да сложи облак в нейното небе.
Щастливата жена е несломима.
Тя само с поглед мести планини.
Вселената се радва, че я има –
да рони по безкрая й звезди…
Щастливата жена умее всичко.
Опъва брод над пропасти далечни.
Дори, когато мразят – тя обича.
И с всеки дъх ти обещава вечност.
Това е тя – щастливата жена.
Усмихната, красива и летяща.
Съзрял си във очите й тъга?
Това е сянката на истинското щастие…
Но няма как да падне върху теб
от нейните очи дори сълза.
Щастливата жена ти е късмет.
И спътница. И болка. И съдба.
Мира Дойчинова
Не мога да рисувам чужди пътища
по картата на своята безсмисленост.
Преминала съм хоризонта.
Няма връщане.
Звездите тук отдавна са изстинали.
Не мога да си съчиня обичане
от думи със угаснали значения.
Из спомените тихо криволичи
една Любов. Почти обезличена.
Не мога да се пиша с чужди почерци,
за да приличам малко на изкуство.
Та аз съм само тъжно многоточие
в една угасваща Вселена-пустош.
Не зная как се правят Сътворения.
Нито къде е спусъкът за някакво начало.
Останала съм по едно стихотворение.
По капчица тъга. И студ до бяло.
Колко тъга в непушещия комин! - Венцеслав Константинов
Е да, който е сам, не може да бъде изоставен. Но понякога, вечер, изкуствената черупка се пука, животът се превръща в някаква хълцаща, натрапчива мелодия, някакъв вихър от див копнеж, от жажда, тъга и надежда да се измъкнеш от безмисления шемет, да се измъкнеш от безмисленото еднозвучно свирене на тази вечна латерна, все едно накъде ще поемеш. Ах, тази жалка потребност от малко топлота, не можеха ли да я дадат две ръце и едно сведено над теб лице? Или това бе само отказ, бягство? Имаше ли нещо друго освен самотата?
Ремарк
Някога не знаем какво ще се случи, но аз вярвам, че хубави неща се случват всеки ден. Вярвам, че хубави неща се случват, дори когато се случват лоши неща. Вярвам, че в един щастлив ден като днешния, е възможно и да чувстваме малко тъга. Такъв е животът, нали?"
"Някъде" - Габриеле Зевин
Не искам да съм твоите окови,
аз искам да съм твойта свобода!
Да идваш, щом ти трябва малко обич,
да идваш, щом усетиш самота.
Да не вися на шията ти, като камък,
а да съм нежността обвила те с ръце
и да не паря, като въглен - да съм пламък,
на който можеш да постоплиш своето сърце.
Да съм оазиса, във който би отседнал,
намерил обич, нежност, топлина,
да мога жаждата да утоля, приседнала
до теб и впила устни - без тъга.
Не искам да съм бреме за душата ти,
а искам да съм храм на любовта,
където да се срещат пак телата ни,
забравили за болка и тъга.
Иконата за теб да съм - спасение,
от всичко, що душата ти гнети.
Да търсиш ти със мен уединение,
когато нещо страшно ти тежи.
От теб не искам обич - състрадание,
щом истинска, не може да е тя.
Не се нуждая аз от подаяние!
Любов ми трябва, ала от душа!
“Знаеш ли, кога обичаш истински?
Не, когато казваш: “Прегърни ме”, а “Имам нужда да те прегърна!” и не, когато казваш “Боли ме.”, а “Твоята тъга боли в мен.” ! Никога не знаеш, колко голяма е любовта,
докато не изпиташ ужаса и страха от това,
че можеш да загубиш този, когото обичаш.”
Децата са като хвърчила. Прекарваш години, опитвайки се да ги вдигнеш от земята. Тичаш с тях, докато всички останете без дъх. Те се разбиват... удрят се в покрива. Ти ги закърпваш, утешаваш и ги уверяваш, че някой ден ще летят... Накрая, те политат. Нуждаят се от по-дълга връв и ти продължаваш да им я отпускаш. Докато те я дърпат, ти с всяко развиване усещаш и тъга, заедно с радостта... Хвърчилото все повече се отдалечава. И ти знаеш, че не след дълго това прекрасно създание ще среже спасителното въже, което ви свързва и ще литне, както е редно... Свободно и само. Едва тогава ще знаеш, че твоята работа е свършена.
Животът е твърде ироничен. Дава ти тъга, за да разбереш какво е щастието; шум, за да се насладиш на тишината и отсъствие, за да оцениш присъствието.
Ерих Мария Ремарк